Какавидите

Петият подред роман на Джон Уиндъм се явява доста типичен пример за всичко онова, с което се характеризира цялостното творчество на британския фантаст. Подобно на "Денят на трифидите" и "Чоки" и тук Уиндъм се концентрира върху специфичните дефиниции на хуманността в условия на стрес, независимо дали е свързан с личността и семейството, както във втората спомената новела, или с обществото в цялост - както в първата. Дори не точно с определенията, колкото със същината, със съдържанието на тази черта, която ни прави човеци.

Всъщност, неизбежни са сравненията с други книги, особено имайки предвид консистентността на творчеството на автора. При него не се срещат големи флуктуации нито като идейна база, нито като механизъм за въздействие върху читателя или чисто качество на повествованието. Подобно на "Денят на трифидите", и тук обществото е поставено под напрежение. Въпреки постапокалиптичната обстановка, обаче, то идва не от катаклизъм, а от еволюционния натиск и страха, който той поражда. Отново се срещаме с богатото въображение и таланта на Уиндъм като разказвач, и "Какавидите" можем да четем като приключенията на едно момче, поставено в ситуация, в която навярно дори възрастен човек не би издържал. А всъщност, може би именно възрастният човек не би могъл да понесе подобни обстоятелства, докато детската психика, както знаем, е доста по-пластична.

Което е може би още една демонстрация на това колко добре преценява британецът човека и неговите възможности. Детската тема не е експлоатирана за първи път, даже в доста по-голяма пълнота Уиндъм прави това в "Чоки", макар и по различен начин. Любопитно е, че писателят приоритетно описва иносказателно събитията, независимо дали става дума за бъдещето, миналото или настоящето. Защото всъщност пишейки забавно четиво, той поглежда сериозно към проблемите на настоящето и ги изобличава. Търси за себе си техните решения, като по този начин ни дава насока и на самите нас.

Не се ли страхуваме от новото? Не се ли притеснява бабата от тази своеобразна симбиоза между човек и компютър, която наблюдаваме все по-често в последно време? Не се ли плаши и обществото от нея? Опитваме се да я изкореним, вместо да намерим точен баланс и приложение, което да не застрашава тази най-късна и крехка еволюционна черта на човека, наречена разум. Да не разрушава психиката на индивида и едновременно да му бъде от помощ.

Този проблем не е характерен за времето, по което е писана книгата, но творчеството на Джон Уиндъм по принцип се крепи на общовалидни и общочовешки истини и проблематика, заложена в самата тъкан на човечеството. Защото с подобен проблем сме се сблъсквали и са се сблъсквали предците ни при всяка нова по-крупна иновация. И реакцията винаги е била доста екстремна. Представете си колко по-крайна би била, ако говорим не за еволюция на технологията, а на самия човек.

Въпросът, който стои, обаче, е колко от нас могат да останат хора в такава ситуация. Според Уиндъм, от една страна малко, но от друга - достатъчно. И така ни дава нотка на надежда, че можем да устоим на почти всичко. Че можем да останем изправени, с гордо вдигната глава, дори когато ни брули вятъра на промените. Този позитивизъм е наистина трогателен и единствено той съумява до известна степен да смекчи страшната, горчива картина на слънцето, което "бавно залязва на изток".

Автор: Иван Ж. Атанасов, sivosten.com